 |
Име: Десислава Руменова Възраст: 38 Пол: жена Град: Русе Професия: Крупие |
Учеше ме да бъда силна,да вървя с гордо вдигната глава,никога да не се предавам и да отстоявам себе си.
Научи ме как да бъда човек с приятелите и хищник с враговете си.
Даваше ми сили и увереност когато сама не вярвах в себе си .
Беше светлината в тунела ми и слънцето в облачните ми дни.
Беше вяратя и надеждата ми.
Беше ми всичко!!!
А сега накъде ?!
А сега накъде,татко ?!
На кого да се обадя когата ми е мъчно и самотно ?!
На кого да се обадя когато имам нужда да се посмея ?!
Кого да прегърна преди лягяне ?!
И на кого да се усмихна за добро утро ?!
" Остави ме сама,да скитам по света ! "
...
Сърцето ми е разбито,душата ми е празна ...
Липсваш ми,татенце ...
Лилсваш ми !!!
Поклон пред светлата ти памет !
Тръгна си от мен,мислейки си,че ще се справиш сам!
Тръгна си казвайки много тежки и непростими думи!
Тръгна си без да се обърнеш назад!
... А аз останах сама,по–средата на нищото,безмълвна и съсипана!
Отне ми много време да превъзмогна болката и мъката си.
Отне ми много време да преглътна обидата и ненависта си.
И точно когато си помислих,че съм те преживяла,ти отново разби света ми!
Застана на прага ми,молейки се за прошка,стенейки от болка,с разбито сърце и ярост в очите,искайки ме отново,обещавайки ми " целия свят "!
...Обичах те,дадох ти най-доброто от себе си,загърбих мечтите си!
Но това сякаш не ти беше достатъчно,ти искаше още и още," изцеди " ме до край,но и това не ти беше достатъчно и реши да се върнеш обратно при мен!
... Отне ми всичко!Отне ми любовта към теб,отне ми надеждата,разби сърцето ми и съсипа живота ми!
Не те обичам,вече!
Чуваш ли?!
Върви си!!!
Тя стоеше пред мен така истинска,както никога до сега.
Очите и бяха насълзени,а ръцете й така студени ...
Тази вечер тя искаше да си говорим.
За живота,за любовта,за света ...
Задълбочено се заслушах в разказа й!
"Обикновенно - започна тя - това,което имаме никога не ни е достатъчно.
Винаги искаме повече и повече.
И така започваме да се въртим в един омагьосан кръг,от който трудно се намира изход.
Нека се спрем за малко,да починем,да поседнем на този камък и заедно да се заслушаме в разказа й.
Нека спрем да сме егоисти,да помислим веднъж за някой,който не е пряко свързан с живота ни и ако можем нека му подадем ръка.
Нека се обърнем поне веднъж в живота си назад и да "оближем" плюмката си за да осъзнаем,че това не е толкова ниско.
Нека само за миг бъдем реалисти и видим живота си през очите на всички около нас и да наведем глава с думите "Извинявай,не бях прав".
Нека поне една сутрин в живота си се събудим с желание и да се усмихнем за това,че сме живи.
Нека осъзнаем,че Вселената не се върти около нас,а ние около нея и днес сме тук,а утре ни няма.
И така разказа й ще продължи вечно ...
Нека бъдем хора,защото това,което оставяме след себе си са нашите деца,а ние искаме да им дадем най-доброто от себе си за да са щастливи.
И ако поне за миг не положим усилия всичко заедно ... ще им оставим само мрак!
Така започваше писмото му,което дори не бе пожелал да подпише.
Зарязал го бе на масата в кухнята и толкова.
Напускам те!
Така приключи една шест годишна връзка,изхвърляна като боклук в кофата.
Дори без обяснение.
Напуснах те!
Защото нямах сили да се боря с всичко случващо ни се.
Опиянен от постигане на цели те бях забравил там някъде ...
Събуждах се сутрин поглеждайки те и молейки се нашият кошмар да свърши.
Тази любов не бе красива като в приказките.
Ние я направихме толкова тежка и жестока.
Изричахме думи,които цял живот ще помним.
Удряхме си шамари,за да забравим ...
Но мъката ни така й не си отиде.
Напускам те!
Вечно твой: Скитника
Онази нощ ти бе моя ...
Усмивката ти плени съзнанието ми.
Потъвах бавно в изпепеляващата бездна на очите ти.
А ръцете ти ме притискаха така силно ...
В гласа ти усещах болезнената нотка на раздялата.
А толкова исках да съм с теб.
Да прекарам остатъка от живота си с устни впити в тоите,
гледайки очите ти,притискайки ръцете ти.
Но, ти, вече ... не си същата.
Променена си безмислостно към мен,безсилен съм да сторя нещо!
Исках да остана,но не намерих сили в себе си да се боря
... с онази твоя болка,която прикриваше с години .
А аз копнеех за теб ...
Онази нощ ти бе моя ...
Може би за последен път,но единствения,в който бе честна с мен.
Обичах те толкова много,че разкъсах сърцето си
на късчета, за да си щастлива.
Сега стоиш пред мен ...
Молейки ме да не си тръгвам,искайки ме само за себе си,
изгаряйки от страст ...
Но ти тази нощ няма да си моя.
Отрекох се от теб и днес не те искам!
Наказвам те за болката,която ти ми причини.
Сбогом мила моя...
Сбогом самота!
